Много харесвам София през август. Ходиш денем по улиците в центъра и тук-таме се разминаваш с майки и деца, възрастни хора, чужденци или заблудени работещи, останали по неясни причини в града. Най-изумителното е, че ти се струва нереално тихо. Чуваш си стъпките, разговорите на старците пред шахматните дъски пред театъра, тежката лапа на морните кучета и моторите на коли, глухи и далечни, сякаш идват от топлото социалистическо лято. Чуваш фонтана, веригата на велосипеда, преминаващ до теб и дори глухата въздишка на човека от пейката. Сякаш си в друга реалност-в същия град, но друго измерение, проекция на София на друго ниво. Някой е изключил стреса, махнал е ¾ от статистите, намалил е фоновия шум, направил е цветовете по-ярки и те е пуснал да се разхождаш сред тази мизансцена. От време на време ти се струва, че под асфалта е включен реотан, за ефект на танцуващ въздух, точно като от уестърн и краката ти силно негодуват. Целиш тежките сенки и си правиш ветрило с подръчни средства. Тръгнал си някъде, но не можеш да мислиш за крайната точка. Плуваш в безвремие.
А вечерите са приказни. Жегата стои, но вече по-ниско отпреди и тежко напомня за горещия ден. Гласовете са малко по-високи, стъпките-по-бавни. Цветовете се различават само под уличните лампи, а през останалото време силуети крачат по тротоарите. Дъх на морен летен град, събудил се късно за живот. Обичам София през август.
Няма коментари:
Публикуване на коментар