Морен бавен август

Много харесвам София през август. Ходиш денем по улиците в центъра и тук-таме се разминаваш с майки и деца, възрастни хора, чужденци или заблудени работещи, останали по неясни причини в града. Най-изумителното е, че ти се струва нереално тихо. Чуваш си стъпките, разговорите на старците пред шахматните дъски пред театъра, тежката лапа на морните кучета  и моторите на коли, глухи и далечни, сякаш идват от топлото социалистическо лято. Чуваш фонтана, веригата на велосипеда, преминаващ до теб и дори глухата въздишка на човека от пейката. Сякаш си в друга реалност-в същия град, но друго измерение, проекция на София на друго ниво. Някой е изключил стреса, махнал е ¾ от статистите, намалил е фоновия шум, направил е цветовете по-ярки и те е пуснал да се разхождаш сред тази мизансцена. От време на време ти се струва, че под асфалта е включен реотан, за ефект на танцуващ въздух, точно като от уестърн и краката ти силно негодуват. Целиш тежките сенки и си правиш ветрило с подръчни средства. Тръгнал си някъде, но не можеш да мислиш за крайната точка. Плуваш в безвремие.




А вечерите са приказни. Жегата стои, но вече по-ниско отпреди и тежко напомня за горещия ден. Гласовете са малко по-високи, стъпките-по-бавни. Цветовете се различават само под уличните лампи, а през останалото време силуети крачат по тротоарите. Дъх на морен летен град, събудил се късно за живот. Обичам София през август.

To play or not to play?

Как сте се чувствали, когато човек играе роля във ваше присъствие и вие напълно го осъзнавате? Дали седите тихо и наблюдавате изпълнението, включвате се в играта или безпощадно го изобличавате? А случвало ли ви се е на вас да играете?




Често се замислям за цялата безразсъдност на тези ситуации. До каква степен усложняват общуването и колко нелеп е резултата от тях. Иска ми се хората да са по-открити. Иска ми се да няма предразсъдъци и комплекси и да цари непосредственост в общуването. Иска ми се хората да посмеят открито да изразяват идеите и мислите си. Колко малко ще ни трябва тогава, за да се разбираме! Колко усилия и анализ ще ни бъдат спестени?



Пожелах да направя експеримент и да говоря напълно открито и без никакви скрити мисли. Реших се да се превърна само за ден в Кандид на Волтер, за да видя как това ще се отрази на средата, в която живея и дали ще ме линчуват някъде. И си останах с желанието. Не посмях. Истината заседна някъде в гърлото ми.



Истината е, че имаме нужда от тези роли, имаме нужда да се преструваме, да преувеличаваме, да скриваме. Обществото и необходимостта да се адаптираме в него, да бъдем приети и да постигнем даден статус ни е превърнало в лицемери. Защото никой, освен безумците, децата и майка ти не може да си позволи да ти каже цялата истина.



Ами да си поживеем в театъра. Дано пиесата ви хареса.