МОТИВИРАЙ.МЕ

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА УВЕРЕНОСТТА

Увереността е разликата, между това да усещаш, че нищо не може да те спре и да се чувствуваш уплашен от всичко. Начинът по който се възприемаш има огромно въздействие върху това как те възприемат другите. Възприятието е реалност – колкото по – уверен си в себе си, толкова по – голяма е вероятността за успех. Въпреки, че много от факторите, които влияят на увереността са извън контрола ти, има някои неща, които можеш да правиш съзнателно, за да увеличиш своята увереност. Използвайки тези 10 стратегии ще увеличиш потенциала си, ще се пребориш със страховете си и ще станеш уверен.

1. Обличай се добре.

Въпреки, че дрехите не правят човека, те със сигурност влияят на начина, по който се чувства. Никой не е повече заинтересован от начина, по който се обличаш, отколкото ти самия. Когато не изглеждаш добре, това променя начинът, по който се отнасяш към себе си и другите. В повечето случаи значителни подобрения могат да се направят като се къпеш и бръснеш често, обличаш се с чисти дрехи и си в течение на най-новите модни тенденции.Това не означава, че трябва да харчиш много пари за дрехи. Едно важно правило е: „Плати два пъти повече, купи два пъти по – малко”. Вместо да купуваш много евтини дрехи, купи по – малко, но качествени. В дългосрочен план това намалява разходите, защото по-евтините дрехи се износват по-бързо от по-скъпите.

2. Върви бързо.

Един от най – лесните начини да разбереш как един човек възприема себе си е да наблюдаваш походката му. Дали е бавна? Изморена? Болезнена? Или е енергична и целенасочена? Уверените хора вървят бързо. Те има къде да отидат, хора, които да видят, и важни неща, които да вършат. Дори и да не бързаш, можеш да увеличиш увереността си като вкараш малко тежест в стъпките си.

3. Имай добра стойка.

Стойката казва много за човека. Хората с отпуснати рамене и летаргични движения демонстрират липса на увереност. Те не са ентусиазирани за това, което правят и не считат себе си за важни. Като практикуваш добра стойка, автоматично ще се почувстваш по – уверен. Стой изправен, вдигни си главата и гледай хората в очите. Ще направиш позитивно впечатление на другите и незабавно ще се почувстваш по – уверен.

4. Рекламирай себе си.

Един от най – добрите начини да изградиш самоувереност е да слушаш мотивираща реч. За съжаление, възможностите да слушаш добър лектор са малко. Затова можеш да си направиш реклама на себе си. Напиши 5 – 10 мин. реч, която разкрива твоите силни страни и цели. След това я рецитирай пред огледало на висок глас /или наум ако искаш/ винаги, когато се нуждаеш от повдигане на увереността ти.

5. Бъди благодарен.

Когато прекалено много се фокусираш над това, което искаш, мисълта ти започва да си измисля причини защо не можеш да го имаш. Така започваш да мислиш за своите слабости. Най – добрият начин да избегнеш това е да се фокусираш съзнателно над това, за което си благодарен. Отдели си време всеки ден да мислиш за всички хубави неща в твоя живот за които си благодарен. Това са твоите предишни успехи, любовни връзки, уникални качества и позитивни моменти. Ще бъдеш учуден от това колко много хубави неща има в живота ти и това ще те мотивира към успех.

6. Прави комплименти на другите хора.

Когато мислим негативно за себе си, често проектираме това чувство към другите под формата на обиди и клюки. За да излезеш от този цикъл на негативност, създай си навик да хвалиш другите. Когато търсиш най-доброто в другите, ти индиректно показваш най – доброто от себе си.

7. Седни на първия ред.

В училищата, офисите и публичните събирания по света хората постоянно се опитват да седнат в края на стаята. Повечето хора предпочитат задните редове, защото ги е страх да бъдат забелязани. Това се отразява на самоувереността. Като седнеш на първия ред това ще ти помогне да преодолееш този нерационален страх и ще ти вдъхне увереност. Освен това, ще бъдеш по – забележим за важните хора, които говорят пред другите в стаята.

8. Взимай думата и говори.

По време на дискусии в групата, много хора много хора никога не взимат думата защото ги е страх, че другите ще ги съдят ако кажат нещо глупаво. Този страх не е наистина оправдан. Общо взето, хората са много по – възприемчиви, отколкото си представяме. Всъщност, повечето хора имат същите страхове. Като направиш усилие да вземеш думата поне веднъж в групова дискусия, ще станеш по – добър говорител пред публика, по – уверен в твоите мисли и ще се изявиш като лидер сред другите.

9. Спортувай.

Също както и външния вид, физическия фитнес има голям ефект върху увереността. Ако не си във форма ще се чувствуваш несигурен, непривлекателен и по – малко енергичен. Ако имаш дисциплината да спортуваш, това ще те накара не само да се чувствуваш по – добре, а създава позитивен момент върху, който можеш да градиш през останалата част от деня.

10. Фокусирай се над това да допринасяш.Т

върде често мислим единствено за собствените си желания. Фокусираме се твърде много върху нас, а недостатъчно върху нуждите на другите хора. Ако престанеш да мислиш за себе си и се концентрираш върху това, което допринасяш за останалата част от света, няма да се притесняваш толкова много за собствените си недостатъци. Това ще увеличи твоята увереност и ще ти позволи да даваш максимално ефективно. Колкото повече допринасяш за света и другите хора, толкова повече ще бъдеш възнаграден с успех и признание от тях.

http://motivirai.me/749/10-natchina-da-pridobiesh-uverenost/

Don't Be Nice; Be Helpful

By Peter Bregman

Ron was up next.

As a senior analyst in this investment firm — and a good one — he knew a lot about the company he was about to pitch to the management committee.

He paused for a minute as he sorted through the pages of numbers in front of him and then he began to present his case.
Even though Ron described himself as a numbers guy, he seemed to really enjoy this part of his job. He was meticulous in presenting his ideas and took pride in the depth of his analysis.
Twenty minutes later, as the meeting ended, Laurie, the head of the firm, thanked him for his work, specifically remarking on his exhaustive research. He smiled and thanked her.
Everyone filed out except Laurie and me. I asked her how she thought the meeting went.

"Oh my goodness," she said, "What's the best way to handle an analyst who drones on and on?"
"Who?" I asked. "Ron?"
"He's a great analyst, a smart investor, and a really nice guy. But he talks too much."
"But you told him he did a great job!"
"His analysis was great. But his presentation . . ." She trailed off with a chuckle.
"Have you told him?"
"I've hinted but no, not specifically."
"Why not?"
"I probably should."
But she hasn't. And the reason is simple: Laurie is nice.
I know her socially and she's a delight. I've never seen her do anything that could be remotely construed as mean or rude. And to tell someone that they drone on feels both mean and rude.
But it's neither. It's compassionate.
If we don't provide each other with feedback, we won't become aware of our blind spots. Which means that Ron will continue to drone on and, without ever understanding why, lose his audience and his impact.

Giving people feedback is an act of trust and confidence. It shows that you believe in their ability to change. That you believe they will use the information to become better. And that you have faith in their potential. It's also a sign of commitment to the team and to the larger purpose and goals of the organization. Because, ultimately, we're all responsible for our collective success.
Laurie knows this. And yet even for Laurie — a competent and courageous CEO — it's hard to give someone critical feedback because it still feels aggressive and confrontational. Should you really tell people they talk too much? Or dress poorly? Or appear insincere? Or walk all over others?

Without question, you should.
And not just if you're the CEO. Everyone should offer feedback to everyone else, regardless of position. Because as long as what you say comes from your care and support for the other person — not your sympathy (which feels patronizing) or your power (which feels humiliating) or your anger (which feels abusive) — choosing to offer a critical insight to another is a deeply considerate act.

But even though it may be difficult, letting someone know what everyone else already knows is the opposite of aggressive. Aggressive is not giving people feedback and then talking about them and their issues when they aren't around. Aggressive is watching them fail and not helping.
Ironically, when we avoid sharing feedback, it usually comes out at some point anyway, as gossip or in a burst of anger or sarcasm or blame directed at the person. And that's aggressive. Passive-aggressive.

To avoid that kind of ugliness, it's critical not to delay.
On the other hand, if we all strutted around willy-nilly tossing criticisms at each other, things would deteriorate quickly. So how should we do this?
First, ask permission. As in: "I noticed something I'd like to share with you. Are you interested in hearing it?" Or simply, "Can I share some feedback with you?" Once they say "yes" — and who wouldn't? — it evens out the power dynamic, makes it easier for you to speak, and prepares the other person to accept the feedback more openly.

Second, don't hedge. When we are uncomfortable criticizing, we try to reduce the impact by reducing the criticism. Sometimes we sandwich the criticism between two compliments. But hedging dilutes and confuses the message. Instead, be clear, be concise, use a simple example, make it about the behavior, not the person, and don't be afraid of silence.
Third, do it often. That's how you create a culture in which people are open and honest for each other's benefit. If you only offer feedback once in a while, it feels out of character and more negative.

Of course, not all feedback needs to be critical. Positive feedback is excellent at reinforcing people's productive behavior, encouraging them to use their strengths more effectively and abundantly. Offer it frequently. Just do so at a different time than you share the critical feedback.

"May I offer you a thought?" I asked Laurie as we finished up our conversation.
"Please do," she responded.
"Not telling Ron that he drones on is hurting him, you, and the business. I know you feel badly sharing the criticism but in this particular case, choosing not to share this feedback is a selfish behavior. You're hurting him in order to avoid your own discomfort. He needs — deserves — to know, don't you think?"
Silence. It was an awkward moment.
Which, it turns out, is a useful catalyst to action. Laurie thought for a moment and then picked up her blackberry and emailed Ron, asking him to meet later that day.

The right way to respond to failure

By Peter Bregman

My wife Eleanor and I were visiting some friends on a Saturday when their nine-year-old daughter, Dana, came home. She was close to tears, barely holding it together.
"Oh sweetie," her mom said. "What happened at the swim meet?"
Dana is an excellent swimmer. She trains hard, arriving at swim practice by six most mornings and swimming some afternoons as well. And her efforts are rewarded; she often wins her events, scoring points for her swim team. It is clear she is very proud of these wins.
It isn't like that for all her endeavors. She struggles with some subjects in school, doing extra math homework to keep up with the other kids and getting special help with her reading. But she always works hard.
"I was disqualified," she told us. She swam the race well, but dove in a fraction of a second before the starting gun went off: a false start.
We were in the foyer of the house and she sat down on the bottom stair of the staircase, her swim bag still on her shoulder, staring into space, almost expressionless.
"Honey," her dad said, "there are a lot more swim meets in the season. You'll have other chances to win."
I told her, "The fact that you left the block prematurely means you were at your edge. You're trying not to waste a millisecond in hesitation. That's the right instinct. You misjudged the timing but that's OK. The more you do this, the better you'll get at it."
"Every swimmer on every team has been disqualified at some point," Eleanor said. "It's part of the sport."
"I'm sure your coach will help you practice your starts before the next meet," her mom said, "and you'll figure out exactly when to spring off the block so that you don't waste a second but you don't dive too early either. You'll get it."
Nothing we said seemed to have any impact on her. Nothing changed her expressionless stare. Nothing helped.
Then her grandmother Mimi walked over.
We were all standing over Dana, when Mimi moved through us and sat down next to her. She put her arm around Dana and just sat there quietly. Eventually, Dana leaned her head on Mimi's shoulder. After a few moments of silence Mimi kissed Dana's head and said, "I know how hard you work at this, honey. It's sad to get disqualified."
At that point, Dana began to cry. Mimi continued to sit there, with her arm around Dana, for several minutes, without saying anything.
Eventually Dana looked up at Mimi, wiped her tears, and said, simply, "Thanks Mimi." And I thought, every leader, every manager, every team member, should see this.
All of us except Mimi missed what Dana needed.
We tried to make her feel better by helping her see the advantage of failure, putting the defeat in context, teaching her to draw a lesson from it, and motivating her to work harder and get better so it doesn't happen again.
But she didn't need any of that. She already knew it. And if she didn't, she'd figure it out on her own. The thing she needed, the thing she couldn't give herself, the thing that Mimi reached out and gave her?
Empathy.
She needed to feel that she wasn't alone, that we all loved her and her failure didn't change that, She needed to know we understood how she was feeling and we had confidence that she would figure it out.
I wanted every leader, manager, and team member to see that, because the empathetic response to failure is not only the most compassionate, it's also the most productive.
Empathy communicates trust. And people perform best when they feel trusted.
When I sit with you in your mistake or failure without trying to change anything, I'm letting you know that you're okay, even when you don't perform. And, counter-intuitively, feeling okay about yourself — when you fail — makes you feel good enough to get up and try again.
Most of us miss that. Typically, when people fail, we blame them. Or teach them. Or try to make them feel better. All of which, paradoxically, makes them feel worse. It also prompts defensiveness as an act of self-preservation. (If I'm not okay after a failure, I'd better figure out how to frame this thing so it's not my failure.)
Our intentions are fine; we want the person to feel better, to learn, to avoid the mistake again. We want to protect our teams and our organizations.
But the learning — the avoidance of future failures — only comes once they feel okay about themselves after failing. And that feeling comes from empathy.
Thankfully, the expression of empathy is fairly simple. When someone has made a mistake or slipped up in some way, just listen to them. Don't interrupt, don't offer advice, don't say that it will be all right. And don't be afraid of silence. Just listen.
And then, after some time, reflect back what you heard them say, what you feel they're feeling. That's it.
I said simple, not easy. It's hard to just listen and reflect back. It's hard not to give advice or solve a problem. Hard, but worth the effort.
After some time, Dana got up from the stairs, we all had dinner, and then she went to watch some TV.
We were talking in the living room when she came in to say good night.
"How are you feeling?" I asked her.
"OK, I guess." She shrugged. "I'm still bummed."
I almost told her not to worry, that it would be OK, that she would feel better in the morning, that there was always the next race, that she had lots of time to practice.
Almost.
"I understand," I told her. "It's a bummer."

Значението на прошката

Един от случаите, описан от Джордж Ричи:
Това било през май 1945 година, в края на войната, когато Ричи бил изпратен в състава на малка група лекари в току що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намирал вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, били на границата на гладната смърт. На мнозина вече нищо не можело да се помогне. Така че, въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умирали десетки хора. За самия Джордж Ричи видяното в лагера се оказало по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Така се запознах със Странния Бил Коди!"
Това не било истинското му име. Така го нарекли за по-лесно американските войници. По произход той бил полски евреин, а истинското му име Джордж Ричи едва успял да разчете в документите му и, разбира се, не могъл да го запомни. От самото начало обаче, повече от всичко го поразил необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можели да ходят, Бил Коди изглеждал съвсем различно: „Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема." А тъй като владеел пет чужди езика и бил нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, била незаменима. Удивлението на Ричи обаче се засилило още повече, когато се запознал отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Ето какво пише той за това: „Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше."
Накрая Джордж Ричи не могъл да намери никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво било изумлението му, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, Джордж Ричи узнал, че той се намира в лагера вече цели шест години: „Ето защо бях много учуден, когато, надниквайки веднъж в документите на „Странния Бил", разбрах, че той е в концентрационния лагер от 1939 година! Шест дълги години той е живял на същата гладна диета като всички останали, спал е в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не е пораждало в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг."
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставала неразрешима за Джордж Ричи, докато веднъж, най-после му поверил собствената си история. Това станало след като Ричи казал веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера.
Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката. Поради изключителната му важност за цялото по-нататъшно изложение, го привеждаме изцяло така, както е изложен в книгата на Джордж Ричи.
„Ние живеехме в еврейската част на Варшава - започна той бавно. Това бяха първите думи, с които той се обърна към мен - съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница... Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група." - Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: -„Тогава аз трябваше да взема решението - трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят... Ето защо взех решението: през целия си живот - независимо дали това ще са няколко дни или много години аз ще обичам всеки човек, когото срещна.” И към това неизказано трагическо повествование Ричи добавя: „Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. Тази сила ми се откри най-напред в Тексас, в болничната стая... и постепенно аз разбирах - Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не."